Как писателят на Диджибути Абдурахман Али Вабери подрива африканските стереотипи

Как писателят на Диджибути Абдурахман Али Вабери подрива африканските стереотипи
Как писателят на Диджибути Абдурахман Али Вабери подрива африканските стереотипи
Anonim

Франкофонският писател Абдурахман Али Вабери чувства интензивен „литературен ангажимент“ към своята страна - малката република Джибути, сгушена в Африканския рог между Еритрея, Етиопия и Сомалия. Публикуван по целия свят, той е един от първите писатели, които дават международен глас на тази нация.

Image

Един от основните програми на творчеството на Абдурахман Али Вабери е подриването на стереотипните и хегемонични възприятия на африканския континент. Той използва сарказъм, ирония и хапеща сатира в усилията си да възвърне историята, да размие полярностите и да хуманизира концептуалния пейзаж на Джибути. Например в „Земята без сенки“ - сборник от седемнадесет кратки истории, в които Вабери овладява кратката точност на жанра - огромен обширен набор от герои работят, за да противодействат на идеята, че всеки стереотипен образ на „африканеца“ може да бъде формулиран. Повтарящото се позоваване на изгнание - самият Вабери живее в Кан, Франция - допълнително нарушава и усложнява представите за идентичност.

Освен това романът му от 2011 г. „Passage of Tears“ разширява неговите занимания като писател, като отменя факта, че стратегическото значение на Djibouti е в голяма степен непропорционално на неговия размер, поради географското си положение като пасаж за транспортиране на нефт. Имайки това предвид, той създава истории, които имат резонанс на глобална сцена, далеч отвъд Африканския рог, като по този начин изяснява мястото на Джибути в света отвъд ограничаващите условия на икономическа експлоатация.

Дерайлирането на доминиращи дискурси е толкова изявено като стремеж, че прониква в самия език и синтаксис на книгите на Вабери. Чрез дестабилизирането на езика и поставянето му под съмнение се оспорва и цяла редица други знания. Вабери не само използва двусмислена лексика, узряла за множество интерпретации, но непрекъснато прелитайки между наративни режими (пътепис, традиционна митология, трилър и поезия, но само няколко) уверява читателя, че нищо не е сигурно. Това прибягване до „случайността“, както в много постколониални резултати, може да се разглежда в рязък контраст с уверения характер на империализма.