На фестивала в Бат през 1966 г. в Англия играчът на ситар Рави Шанкар и цигуларят Йехуди Менухин излязоха на сцената, за да изиграят сет, съставен изцяло от индийска класическа музика. Спектакълът беше първият по рода си. Никой западен музикант не е играл класическа рага на сцената с индийски музиканти преди и това поставя началото на сътрудничество, което в крайна сметка ще доведе индийската музика към западна публика.
Рави Шанкар, Йехуди Менухин - Менюхин се среща с EMI на Шанкар (1966)
Йехуди Менухин е роден в Ню Йорк от родители на руски евреи през 1917 г. Първо той вдигна цигулката на 4-годишна възраст и, проявявайки нескрит талант за възрастта си, изпълни първото си самостоятелно парче със Симфонията в Сан Франциско на 7-годишна възраст, От този момент нататък той започна известна музикална кариера, която го видя да стане един от най-почитаните цигулари и диригенти на 20-ти век.
За разлика от него, Рави Шанкар реши да посвети времето си на изучаването на ситар и традицията на индийската класическа музика едва на 18-годишна възраст. От 1938 до 1944 г. той учи при придворния музикант Аллаудин Хан. След това той работи като композитор и пътуващ изпълнител, изграждайки репутация на един от най-известните музиканти в Индия до момента.
Двойката се среща за първи път в Ню Делхи през 1951 г., когато Менухин заминава за Индия, за да изиграе редица концерти. Именно на тази среща Менюхин за пръв път чу как играе Шанкар. Той се учуди от импровизационната свобода, ритмичните и мелодични тънкости, които чу в музиката и моментално оформи особена привързаност към нея. Shankar съобщава: „Никога не бях виждал как един западен класически музикант реагира толкова емоционално на нашата музика, а не просто да проявява интерес към техническите ѝ аспекти. Тази реакция на Йехуди към нашата музика и моята собствена реакция към неговата личност бяха началото на красиво приятелство между нас."
След завръщането си от Индия, Menuhin скоро става западният шампион по своята музика. Той изрази мнението си, че „индийската музика отдавна е постигнала сложна изтънченост, която едва през ХХ век, с творчеството на Барток и Стравински, западната музика започва да възхищава“.
Шанкар, окуражен от успеха си, скоро напусна Индия с новата философия на опитите да обучава западните уши. Той обикаля Великобритания, Германия и Съединените щати и записва първите си дълги игрални записи, Three Ragas и The Sounds of India.
Основани в взаимната си ангажираност към музиката, през следващото десетилетие и половина двамата се наслаждаваха на „красиво приятелство“, често свирейки на едни и същи концерти, но никога не споделяйки сцената. Едва през 1966 г., четиринадесет години след първата си среща, те най-накрая комбинират своите таланти да се изявяват и да запишат един с друг.
Менухин ръководеше фестивала в банята и той реши, че те трябва да се представят заедно на фестивала. Той не беше запознат с индийските везни и не беше свикнал с импровизацията. Независимо от това, той свири безупречно, превръщайки се в първия западен музикант, който изнася класическа рага на сцената с индийски музиканти.
Изпълнението имаше такъв успех, че EMI предложи да запише двойката. Тези записи ще станат първият от трилогията, озаглавен West Meets East, и биха поставили висок стандарт за кръстосана игра. Красноречивият дует за ситар и цигулка оформя централното парче на албума и несъмнено измина дълъг път, за да ги спечели „Грами“ в категорията за камерна музика. Тази година, 1967 г., е първата и единствена година оттогава, когато наградените албуми и в трите категории рок, джаз и класическа музика бяха повлияни в известна степен от индийската музика. Другите победители бяха Sgt на The Beatles. Pepper's Lonely Hearts Club Band и апартаментът на Дюк Елингтън от Далечния Изток.
Шанкар и Менюхин отново свириха заедно в края на 1967 г. Този път, пренасяйки индийска музика на целия свят чрез телевизионните си екрани, те свириха в Организацията на обединените нации в Ню Йорк в чест на Деня на правата на човека. Според музикологът Петър Лавецоли „Значението на 1967 г. не може да се надценява по отношение на това, че индийската класическа музика става все по-достъпна за западната публика“, а Менюхин и Шанкар са „главни архитекти на това развитие“.
Менюхин и Шанкар биха продължили да оказват дълбоко влияние върху музиката. На международно ниво те постигнаха много страхотни неща поотделно, както и с други музиканти. Онези няколко години на богато сътрудничество в края на шейсетте години, обаче, играят важна роля за привеждане на индийската музика на запад.
